Защо „Moonlight” заслужава наградата за най-добър филм и какво означава това

Вероятно най-горещата новина от тазгодишното издание на престижните „Оскари“ бе категорията „Най-добър филм“. Първоначално за победител бе обявен мюзикълът „La La Land“, но след като стана ясно, че обявяващият наградата Уорън Бийти е прочел от плика за най-добра актриса (Ема Стоун), статуетката отиде при законния си собственик, драмата „Moonlight“ („Лунна светлина“). Това, което ми направи силно впечатление е, че вместо да се говори за самия филм и победата му, заглавията на статиите относно тази категория се оказаха от типа „Гаф на Оскарите:…“ или „Ла Ла Ленд не е победителят…“. Резултатът е, че фокусът се измести от „Лунна светлина“, и грешката с обявяването получава повече медийно внимание от самия филм.  Затова нека отговорим на въпроса: защо „Moonlight“ заслужаваше да спечели?

На първо място драмата има оригинален сюжет, разказан по завладяващ начин. Интересно и ново е да се представи историята на младо чернокожо момче, борбата му със себе си и съзряването му от такава интимна гледна точка. Филмът завладява зрителите с майсторска кинематография и ги оставя настръхнали, със затаен дъх и онова чувство в гърдите, че това, на което са станали свидетели, е било истински красиво. „Лунна Светлина“ е разделен на три части- „i. Little“, „ii. Chiron“ и „iii. Black“, които проследяват различните етапи от съзряването на главния герой Кайрън- от срещата му с Хуан (Махершала Али) като малък, който му служи за модел за подражение и влиза в ролята на баща; през живота му като тийнейджър и проблемите, с които трябва да се изправи; до живота му като възрастен. С течение на времето Кайрън открива сексуалната си идентичност, което се забелязва във връзката му с приятеля му Кевин.

Това е и другата главна причина, поради която филмът „Moonlight“ победи напълно заслужено- разнообразието и репрезентацията. В случая Кайрън освен чернокож е и гей, което означава, че хора като него се сблъскват с дискриминация на два фронта. Посланието, което те виждат в победата на филма, е че идентичността им е валидна, че хора като тях заслужават признание и че има други като тях. От друга страна и останалите зрители също разбират, че такава идентичност е нещо напълно естествено. Всеки човек, следящ световните медии, следва да си каже „брей, това било нормално бе“, да се замисли какво е да си чернокож, да си гей, и да разбере, че всички сме хора независимо от такива неща и следва да бъдем третирани като такива.

Същото трябва да разберат и от „Оскарите“ обаче. Миналогошите награди бяха силно критикувани именно заради липсата на разнообразие. Едни и същи филми за бели хетеросексуални доминират номинациите и наградите от десетилетия. Това оставя качествените разкази за всички останали на заден план. Тази година много хора не са доволни от генералната победа на Ла Ла Ленд (включително за най-добра кинематография и най-добър режисьор). Обективно е съмнително как поредната любовна история между бели мъж и жена, изиграни от Райън Гослинг и Ема Стоун, получава повече признание от „Hidden Figures” („Скрити Числа“) например. В този филм по увлекателен начин се разказва за невероятните животи на три чернокожи жени, които правят мисията на НАСА „Аполо 11“ възможна. Такъв филм не е имало досега и не много хора знаят за приноса на Мери Джаксън, Катрин Джонсън и Дороти Воън за световната наука и история. От друга страна колко безброй много любовни истории между бели мъж и жена има на света? (Ето това са истинските скрити числа, които никой не иска да открива- резултатът би бил умопомрачаващ.)

Факт е обаче, че „Лунна светлина“ все пак беше обявен за най-добър филм. Също така, Махершала Али, победител в категорията за най-добра поддържаща мъжка роля, стана първият мюсюлманин, печелил Оскар някога. Виола Дейвис (най-добра поддържаща женска роля) пък официално е първият чернокож актьор, почетен от всички от наградите „Оскар“, „Еми“ и „Тони“. Тези победи показват позитивна промяна- Холивуд изглежда е съзрял достатъчно, за да се отнася с уважение към всички артисти и продуценти- независимо от цвета на кожата, религиозните им възгледи, етническата принадлежност и така нататък. А и тази година не видях нито една шега за Лео ди Каприо, което отново свидетелства за напредък!

Искрено се надявам този тренд да се запази и за в бъдеще да виждаме все повече и повече филми за чернокожи, за гей хора и като цяло за хора от маргинализирани общности, и тези филми да биват награждавани и почетени. Това е от особена важност за България, защото тук такива истории нямат шанс да бъдат разказани иначе. Шедьовърът на кинематографията на Тод Хайнс „Керъл“ от 2015-та беше в кината за точно 10 дни, а „Лунна светлина“ още не се е появил по родните киносалони. Трябва ли да разчитаме на единични прожекции в независимите кина, за да можем да се насладим на филмово изкуство, което мейнстрийм медиите биха определили като „неподходящо“, докато филми като „Петдесет нюанса сиво“ биват рекламирани навсякъде? Ще бъдем ли скоро достатъчно узряли като нация, че да не смятаме герои от малцинства в книгите, сериалите и филмите за „пропаганда“, „промиване на мозъците ни“ и „заплаха за българските ценности“?

Яна Стойкова


Източник на снимката – moonlight.movie

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s